Автори: Ния и Кремена Каменови ( 23-25. 09. 2019, Варна)

     Любовните романи и повести (исторически, бестселъри, мегаселъри, както и любовни чиклити са, както е известно на всички, доста популярни от втората половина на 20 в. до днес.

Интересен е фактът, че любовните романи и повести се появяват през 18 в. в З. Европа (техни предшественици са рицарските романи), но тогава те са писани основно от мъже и имат известна доза еротизъм (например често се описва животът на леките жени).

В момента любовните романи са най-продуктивни в С. Америка.

Как любовните романи грабват читателките си?

Това е може би, най-предпочитаната сред женската читателска аудитория литература. Може би трябва да си зададем въпроса как така, този така слаб като произведение жанр, грабва вниманието на почитателките си?

Отговорът се търси в две насоки.

   Едната е свързана с желанието на жените да станат самостоятелни, богати и защо не – известни. Това схващане е запазена марка за голяма част от романите, чието действие се развива в съвременността.

Тоест тази тенденция открива стремежите на жените да достигнат, въпреки препятствията, желаната цел или мечта. Разбира се това отразява т. нар. западен модел, който както ни е известно, се проследява линеарно. Тук основен момент е действането – образование и работа, след това работа по специалността, приятели, материални придобивки и най-накрая любов и професионален успех.

  Втората главна тема в любовните романи е следната. Тук действието е преносено някъде в миналото. Героите, бедни или богати, винаги са спасявани от нещастията си от любовта на живота си.

Предпочитано е предимно Западноевропейското средновековие, тъй като, незнайно защо, авторките на този тип романи, считат периода за особено романтичен.

Но нека не забравяме, че Средновековният период в Югоизточна Европа се характеризира с изключително богата култура, докато в Западна Европа, е време, белязано от мракобесие, икономическа нестабилност, рицарски походи на Изток, с цел разграбването на цивилизации, много по-напреднали културно и духовно от Запада, който започва да се развива чак по време на Ренесанса.

 Съществува и трети подвид любовни романи, чийто сюжет  се развива през 18 и 19 в.

Тук действието е сякаш по забавено, в сравнение с романите, чиято история се развива в съвременността или Средновековието. Авторките на подобен тип романи, най-вероятно запознати с класиците от периода, който описват (или поне осведомени за сюжетните линии на тези произведения), се опитват да пресъздадат по-скоро характерните за Романтизма особености, като интриги, противопоставяне на героите  в посока пуританство-разкрепостеност.

Въпреки това (разбираемо), авторките не могат да достигнат нивото на Джейн Остин (която за времето си е била също писател на любовни романи), както и на „Бел Ами“ на Мопасан (любовен роман на Мопасан – автор, иначе отличаващ се с разказите си).

     Време е, най-сетне да вметнем, че мъжете-автори на подобни творби (защото има и писатели от мъжки пол в този жанр), ако са не по-добри, поне не издребняват в досадни описания за търсенето на „щастливия край“ и не акцентират толкова върху самата любовна нишка, а се впускат в обяснения за живота на самите герои.

Впрочем пропускането или поне намаляването на „единствената, прекрасна любов“, се забелязва в популярните напоследък любовни-чиклити, чието основно съдържание се фокусира върху приятелството, работата (но не непременно, свързана с успеха) и дори промяната на личността на психологическа основа.

       Но нека преминем към същността на тези така впечатляващи романи. Макар, че  и тук не бива да се поставят под общ знаменател различните авторки и дори отделна творба на една и съща писателка, тъй като всеки читател си има собствени предпочитания.

     В романите, отнасящи се за съвременната епоха (въпреки, че и това е твърде общо определение, така че е по-добре да кажем творбите от осемдесетте години на 20 в. насам), съществуват няколко основни сюжета.

Богата и преуспяла жена и също толкова богат и преуспял мъж

     При едни романи се развива следната нишка – богата и преуспяла жена, която среща също толкова богат и преуспял мъж. Дамата започва да преследва самонадеяния си възлюбен.

Но след като съдбите им се пресичат, той започва да променя мнението си за красивата, зашеметяваща жена със стройно и слабо тяло. При други романи героинята е бедна, а героят – богат. Тук съществуват два варианта. Първи вариант – той е арогантно копеле, а тя разочарована от любовта, борбена жена. В крайна сметка, се оказва, че героят не е чак толкова лош и героинята се влюбва в него.

При втория вариант, той е женомразец, който главната героиня променя. И за да има „щастлив край“, често се оказва, че той също е богат. Напоследък се появяват любовни романи, при които героят е неглиже, а тя е непоправима романтичка, която сред различни любовни търсения, разбира в кого всъщност е влюбена.

Среща се и обратният вариант – отвеяна непукистка или мъжкарана, която се влюбва или в най-добрия си приятел, или в някой богат мъж. Общото на всички тези романи, е тежкото минало, скритата тайна, старата неизживяна любов, много работохолизъм и обич, каквато авторките си представят за стабилна, сериозна или пък любов, изпълнена с пререкания и „войни“ между половете или приятелите.

    Романите за 19 в., също имат своите отличителни характеристики. Авторките се опитват да пресъздадат една авантюристично-романтична обстановка. Тук, поне, не е задължително героинята да бъде красавица. Тя може да бъде, също така, плаха, свенлива и невинна, или пък родена сякаш само за наслади.

Мъжете или са надменни и недостъпни, или разочаровани от любовта, или пък непоправими женкари. Среща се както връзката богат-богата, така и богат-бедна и беден-богата (макар и по-рядко). Бедните мъже често са индианци или пирати. Основните идеи, прокарани тук са интригите, промяната в характера или външността в един от двамата, отвличанията, умерената или страстната ревност.

Интересно е, че мъжът почти винаги е красив, а жената често е не толкова привлекателна, но след като среща любовта, започва да печели възхищението на висшето общество.

Любовните исторически романи

      Едни от най-четените любовни романи са историческите. Това са романи, които по малко наивен начин представят бурна страст, силна ревност, омраза, военни битки, пленявания.

Като декор са използвани замъци, планини. Героинята, слаба или пък с форми, е почти винаги страстна, буйна, невъздържана дивачка, която често се държи  и по мъжки. Нейният любим пък, е войнстващ, безкрайно смел и изпълнен с такава страст към главната героиня, че извършва куп безразсъдни постъпки, които забележете, не пречат на предопределената цел, която трябва да изпълни.

Тук, за разлика от съвременните романи, няма чак такова драматизиране. Изпълненият с действие сюжет, често не позволява на героите да изпаднат в размисъл. Героите едновременно се мразят и обичат, според  обстоятелствата, пред които са изправени.

      Другата разновидност на любовния роман, която се старае да не се побира толкова в рамки и схеми, е чиклитът. Героинята тук е симпатична неудачница, която преминава през различни любовни перипетии, но в крайна сметка завършекът е идентичен – хепи енд, защото принцът на бял кон се жени за Пепеляшка.

Достатъчно е да си припомним героинята Бриджит от прословутия роман, която, въпреки че е прехвърлила 30-тата си година, извършва нечувани за самата нея подвизи – отслабва и успява да оплете двама мъже. Хубавото при чиклитите е, че съдържат известна доза комизъм, и освен това, често са пресъздадени от Аз- форма.

Луиз Бегшоу е популярна британска авторка на чиклити, която интерпретира по свой начин познатия стереотипен типаж. Естествено,  понякога героинята е кукла – барби, стремяща се към успех, богат мъж и слава (например такава е героинята Анджи от поредицата „Аз обичам…“). Друг, срещан до втръсване, персонаж е мъжемелачката, вечната купонджийка, която сменя мъжете по начина, по който сменя дрехите.

Да ѝ завиди човек – нейното основно занимание е да излиза с останалите си три приятелки по барове и заведения, с които обсъжда секса, гримовете и пак секса. Вече всички се досещаме за кой прочут чиклит става въпрос – а именно за феномена, вълнувал не едно или две поколения –  „Сексът и градът“.

          До този момент представихме основните типове и образи. Но нека направим по-задълбочен анализ на героите, представени в любовните романи, тъй като именно тези герои вълнуват читателите и читателките.

          Протагонистът обикновено е описван като груб, недостъпен  или насилник, носещ в себе си по малко от характера на мистър Дарси от „Гордост и предразсъдъци“ и Хийтклиф от „Брулени хълмове“ – нищо чудно, като се има предвид, че англоезичните писателки на любовни романи, попиват преди всичко Джейн Остин. Любовникът често е съблазнител-женкар, който в много от случаите действа брутално. Излиза, че на някои от героините в жанра им допада да бъдат емоционално и всячески зле третирани.

Петдесет нюанса сиво

Най-пресният пример е нашумелият бестселър „Петдесет нюанса сиво“, който по неизяснени причини се радва на особена популярност сред женската аудитория. Мъжът, естествено, е млад, красив, богат, почти винаги с изваяно тяло, светлокож и светлокос.

Ако се опираме на данните за сексуалната потенция и чар на англосаксонските мъже, в това число и американските, сме искрено удивени от така приписваните им качествата в секса. Докато мъжете от различни раси в романите, са представени като диви и страстни, то белите господа, са надменни и хладни като лед джентълмени.

Тук е достатъчно да си спомним това противопоставяне между расовия Джейкъб (който е индианец) и студенокръвния, безжизнен Едуард от поредицата „Здрач“.

         Що се отнася до психологическата характеристика на героинята, се срещат няколко подтипа, които обаче, разсъждават по един и същи начин – изстрадалата красавица; наивната девойка; надменната разглезена жена, която обаче, в края на романа бива поставяна на място; бунтарката, която уж се прави, че не иска да бъде опитомена, но всъщност точно това желае; неудачницата; съвременната жена хвърчаща от мъж на мъж и споделяща любовните си несполуки с приятелките; страстната съблазнителка, дивата амазонка и градската лейди, опитваща се да укроти непокорния мъж. В деветдесет процента от случаите тя е светлокоса красавица с идеални мерки и дълги крака (това е характерно за съвременните романи).

Тук обаче изниква нашето недоумение – как така момичето с външност  на топ модел е запазила своята невинност и наивност толкова време (съмняваме се авторките на любовни романи да са прочели книгите, които описват комплексите на красивите жени). Явно, героините не са толкова наивни, за каквито се представят, ако имаме предвид избора им на жених – това също е в скобки. 

Какво пък ще се случи, ако не дай боже, героинята прилича на обикновен, земен човек и е достойна притежателка на целулит и по-закръглени форми?

Тя е едновременно амбициозна и по своему примирена, еманципирана конкурентка на мъжкия пол и нуждаещо се от мъжка закрила крехко създание, чувствена богиня и изискана ледена кралица. Някакво изключение от общото правило е Скарлет О` Хара , която е по-скоро симпатична, а не дразнеща.

        Съчинителките на любовни повествования обичат да избират за главен мъжки персонаж не само граф, милионер или рицар, но и екзотичен типаж: пират, разбойник, индиански вожд, арабски шейх, индийски махараджа, див селянин, фермер в ранчо, каубой, работник, чието мускулесто телосложение хвърля във възторг дамата на неговото сърце.

Други популярни типажи са съвременни разновидности на Ромео и Жулиета, които принадлежат към противопоставящи се кланове или родове. Забранената любов е основната подправка в модерната любовна литература от този тип. 

       Останалите мъжки персонажи са или приятелите на героя, или комично обрисувани образи, или злодеите антагонисти, домогващи се до героинята с различни мотиви и врагове на нейния любовник.

Женските персонажи, аналогично, са дружките на влюбената госпожица, после идва ред на нейните съпернички, красиви кучки, които или са бивши на великия любовник, или са в съюз с гореспоменатите негодяи.

Да не пропуснем и майките – неговата и нейната. Майката на момичето е досаден навлек, носещ неприятности на прекрасната си дъщеричка, често се опита да я сватоса с неподходящи мъже, или гаднярка, рушаща плановете и мечтите на младата жена. В други случаи е властен тиранин.

Майката на младежа пък се мъчи да го обсеби, ревнува го от останалите жени, не изказва предпочитания към избраницата на сина си, нещо повече, мрази я и се опитва да съсипе морално нашата героиня.

      Много популярен стереотип в тези произведение е  и мотивът „Красавицата и звярът“. Първата успява да озапти  темерутестия „звяр“ или пък двата характера с непоносимост един към друг, с течение на времето, се сближават; единият преобразява другият и отново се стига да сватба.

Също така присъства и елементът, в който главният герой спасява героинята от някаква опасност и след това (макар и трудно) спечелва любовта й.

        Разбира се, не искаме да обобщаваме, нито пък да представим всички възможни любовни варианти. А само да дадем примери, които да потвърдят всеобщото мнение за схематичността на романите, както и за липсата на всякаква оригиналност на сюжета.

        За любовните романи, са характерни няколко стилистически пропуска. Може би трябва да започнем с най-главното, а именно: всяка творба, претендираща да бъде роман, трябва да има ако не няколко, то поне две нишки. А нашите писателки развиват само една сюжетна линия – историята на главните герои.

Това донякъде, въпреки всичко, е интересно хрумване – по този начин вниманието на читателите се съсредоточва само върху животът на протагонистите. Вероятно това е модерен похват, но разбира се не биват да се правят пълни обобщения.

Все пак, трябва да отбележим, че в класическите романи от два века насам, присъства няколко сюжетни линии и по този начин, публиката може да си представи по-пълно случващото се в творбата.

       Също така, както е известно, в любовните романи изключително често се среща пряката реч. В това, разбира се няма нищо лошо – Фицджералд също я употребява по този начин, и то доста умело.

За разлика от него, авторките на женски романи, не влагат кой знае какъв особен смисъл в думите на героите си. Последните по-скоро, сякаш говорят, за да докажат колко са страстни, умни, успели, как се възхищават едни от други (или по-скоро той изразява възхитата си от нея) и как се мразят.

Това са все неща, които авторките могат просто да преразкажат. Липсват дългите диалози, които разкриват в дълбочина характера на героите.

      Вероятно всички почитатели на любовни романи, са забелязали следните особености в предпочитания от тях жанр. Най-напред отсъстват всякакви описания на пейзажи и обстановка; облеклото се отбелязва бегло – все неща, които са в противовес с френската  и италианската класика. Чувствата и мислите на героите не са пресъздадени, което например е така характерно за руските романи. Тази липса сякаш убива всякаква прозаичност и намаля литературната стойност на произведението.

        Освен, че в женските романи липсват описателност, достатъчно информация за миналото на героите и правдоподобно пресъздаване на обстановката, се забелязва, че мисловния процес на персонажите не е пресъздаден; нито дълбочината на емоциите и чувствата им.

За какво им е притрябвал пък на тия авторки някакъв си психологизъм, когато те са способни да завършат действието с многословие, стилистично неправилни изречения и кухи фрази. Изразите „Тя затвори очи и въздъхна дълбоко“, „Той изсумтя презрително“ звучат ужасно дразнещо. Човек си задава въпроса: добре де, толкова ли писателките на такива будоарни шедьоври нямат въображение и речник? Да не говорим, че повечето от репликите са плоски, неестествени и съвсем не на място.

Цялото празнословие, бликащо от страниците, остава впечатлението, че героите са заети да говорят, отколкото да предприемат каквато и да била стъпка. Нима е реалистично той да пуска остроумни шеги, докато се бие със смъртния си враг? Осъзнаваме отлично питающата нужда на повечето дами да чуват нежности от половинката си или клетви във вечна любов, но в реалния живот никой няма да тръгне да ви се кълне във вечна любов.

Истински интригуващо става обаче, когато главният герой е принуден да вземе жизненоважно решение, а той е зает да размишлява върху любовта, живота и несправедливостта. Изрази като : „За бога, Шарън“ или „ По дяволите, Мериън“ са изсмукани от пръстите. Авторките на такива книжлета са твърдо убедени, че напливът от ругатни представлява някакъв особен похват, или пък са по-близки до реалното общуване. Лично ние смятаме, че една цветиста псувня би звучала по-естествено.

     Чудно, ако съчинителките на жълти романи толкова се мъчат да пресъздадат някаква правдоподобност, защо не вмъкнат в творбите си някой по-достоверен персонаж – пълничка жена на средна възраст, мъж с пиянски наклонности, отрудена жена от бедните прослойки.

Всичко е прекалено лустросано, прекалено лъскаво, досущ като декор от сапунен сериал или романтичен американски филм. Всъщност, ако трябва да бъдем искрени, филмовата версия на любовните романи са именно сериалите, а на чиклитите – така наречените романтични комедии. 

     Може би ще кажете – за всяка епоха има определен стил на писане. Но това е погрешно. Защото в съвременността (от 20 в. насам), са се появили толкова литературни школи и течения, колкото преди това светът не е можел да си представи. Разбира се това твърдение, в никакъв случай не принизява стойността на класиците от 19 в., защото те винаги ще останат на първо място сред всички творци.

           И тук, обаче възниква въпросът, с какво тази литература така впечатлява момичетата и жените?

С какво им въздейства?

Тайно или пък явно, в душата на част от представителките на нежния пол, хаотично се преплитат следните мисли и чувства:  търсенето на красивия мъж, който ще ги спаси от сполетялата ги беда (именно това може да се нарече плод на еманципацията, и въпреки, че изпадаме в противоречие – и плод на въображението на разглезените жени); носталгията по отминалите времена (въпреки това е добре да се знае, че по онова време животът е бил доста суров, докато днес това може и да се избегне); идеята за Пепеляшка, която открива едновременно и богатство, и любов (а двете неща рядко се припокриват); мечтата на всяка жена – да бъде смела, борбена, независима, добра, нравствена, интелигентна и красива (това донякъде е илюзия, защото трудно бихме могли да открием толкова много положителни качества у един човек), блянът по отминалия романтизъм; любовта и страстта (които не всички читателки са изпитали) или чисто и просто отмората и спокойствието, които предлагат подобен тип книги.

И сега е моментът да добавим – нека почитателките на любовни романи, не ни се разсърдят.

      Като говорим за всички тези чувства, които наивно завладяват, е немислимо да пропуснем т. нар. “щастлив край“. Този така характерен за романтичните американски филми край, се използва и от авторките на любовни романи. Дали тези писателки заимстват от киното, дали по този начин описват „американската мечта“ по свой си начин,  или пък това чисто и просто, е някакво съвпадение?

Може би всичко се корени в старата мечта на човека – щастието, което трудно (или никога), се достига в реалния живот.

       И ето, макар и по странен начин, ще обясним защо точно този тип писателки, предпочитат страстна любов, при която всички заживели щастливо и безгрижно. Някъде срещнахме, че една от известните авторки на любовни романи (за съжаление не помним точно коя), ставала сутрин рано, за да твори (това, впрочем, много ни допадна, признаваме си). Защо да не последваме и ние нейният пример?

Въпреки това, няма особено значение дали ще пишеш по график, или когато ти хрумне идеята. Това важи и за тези скъпи любовчийки – Нора Робъртс, Даниел Стийл, Елизабет Лоуъел, Джудит Деверо, Аманда Куик и всички останали, тъй като от техните книги (съжаляваме, че трябва да  кажем  това за наши колеги по перо, чиито творби, иначе, четем с удоволствие), но лъха на любовни и еротични мечтания преди сън. И да вметнем – Луиз Бегшоу прави изключение.

       Гореспоменатите авторки и техните посестрими, по един удивителен начин, успяват да съчетаят еротика и често порнография, сапунен сериал и познатият ни сюжет от приказките, за да родят жанра, известен ни като любовен роман. Създателките на този тип литература, обикновено са лишени от особени творчески заложби дами, отличаващи се с потресаващо непознаване на живота, а и на секса.

За последното сме убедени, както и за факта, че тези писателки изглежда описват минали нереалистични очаквания и незадоволителен сексуален живот, както и липсата на всякакъв житейски опит, или пък – желания за  бягство от  реалността. Повечето от тях са средностатистически домакини или преподавателки от САЩ и Англия, отегчени от скучното и  еднообразно ежедневие.

     Опитът им да представят сцена на страст, буди комизъм и искрен смях. Незнайно защо, техните героини непременно са девственици, които получават моментален оргазъм. Всъщност тя винаги достига сексуално удовлетворение, независимо в какво обстоятелства се намира. Главният герой е супер мачо, всякога на линия, а единствената му цел в живота е да задоволява любимата си.

Друга сюжетна линия в романа липсва, останалите персонажи, които са второстепенни, се занимават единствено с несгодите на двамата влюбени. За предпочитане е, ако на фона се появи някоя загрижена прислужница или довереница на героинята; а за съвременните романи – най-добра приятелка, която е отдушник на всичките проблеми.

      Въпреки че, жълтите романи са безобидни, подобно на своите посестрими – романтичните комедии и сапунените опери – всъщност нанасят  вреда. Създават у читателките си някакви илюзорни и погрешни представи. Че принцът на бял кон съществува. Че хората винаги са жадни за секс. Че жената непременно трябва да бъде преследвана и покорявана от мъжа.

Ние разбира се, не отричаме в никакъв случай любовните романи. Дори, напротив, сме техни върли фенки. Всяка жена има нужда от нежност, от това да си мечтае и да си представя. Любовните филми и книги в действителност изразяват изцяло женските потребности за силна и страстна любов.

Оценете статията ни:
[Total: 0 Average: 0]